Loading

петък, 29 юни 2012 г.

Поколението на изгубените


Началото
I


Очите му горяха.Слънцето проникваше през клепачите като остър нож.Нямаше никакво значение желанието му-време беше да става.Отвори едното око,примига леко.Все още му се спеше.Спомни си, че някъде, някога беше чел за сънливостта, но това слабо го интересуваше в момента.някакви мисли за някакви си неща.Прокуди ги от и без това спящият му все още мозък и се запъти към кухнята за сутрешното си кафе.Отвори шкафа.Нъц….!Кафе нямаше.А това беше достатъчно да го вбеси.Облече се на бързо и се запъти към супермаркета.А така му се искаше да  бъде слънчево,да спре този проклет дъжд, валящ вече една седмица, боже колко му се искаше……..
Купи кафе…….Прибра се обратно и…….Това беше раят…..
Ароматът на прясно свареното кафе  беше способен да излекува и най-тежката депресия.Депресия?!За това напоследък едвам ставаше от леглото, като пребито куче и все с натрапчивото чувство, че си недоспал, жаден за сън, последният сън.Да явно нещата бяха много зле, но зле като - много зле.
Наля си горещото кафе.А трябваше да чака.Мразеше да чака, но още повече мразеше горещо кафе.Запъти се обратно към неоправеното легло с чашата в ръка.Легна си отново както беше с дрехите и върна прокудените мисли обратно.
Какво уникално нещо бе човекът!Някъде в миналото, когато още имаше безгрижен живот на юноша, малко след настъпването на вездесъщата „демокрация“ , времената на многото информация, която го заливаше безпирно, а той черпеше с пълни шепи знания беше чел, че „в състояние на стрес самовъзстановяването на равновесието в организма става чрез сънят.Пълното самоизключване….“
Стрес?!....Айде стига бе!
Това на него не можеше да му се случи.
Отпи първата глътка кафе…..Погледна часовника.беше време за сутрешният душ и вечният ритуал с бръсненето.Това го разведри.Съблече се  и уви хавлията около  себе си.Взе  телефона и чашата с кафе.Влезе в банята.Нагласи водата според неговият вкус, застана под течащата вода и изпита за пореден път сутрешното блаженство.Погледна към комплекта за бръснене и се зачуди? Но желанието беше по силно. 
Все пак разбиването на крема с четката, нанасянето, усета за свежест по кожата, допира на бръснача, внимателните отработени движения и концентрацията – да не се порежеш, бяха несравним ритуал доставящ едно от малките удоволствия в напрегнатият ден, който го очакваше.А телевизорът все така се чуваше на фона на течащата вода.Дразнително, не леко дразнещо.Все едно някой беше нахлул в свещено място за покой и релакс.Ще трябва да намали звука, ако не забрави.Естествено излезе от банята и забрави.Но това му беше най – малкият проблем.
Имаше свой бизнес.Джобен един такъв, както обичаше да казва „Слагаш едни пари в десният джоб, а после същите ги вадиш от левият.А ако нещо остане в задните джобове – значи си добре.“ Бръкна в десният джоб – едни бели такива стотинки, някъде към 1,70лв., пребърка и останалите.Само в задният десен джоб имаше жълтурчета на по една и две стотинки.Отвори портмонето – знаеше какво има там – цели 2 лв.А времето все така нямаше никакво шибано намерение да се оправя.дъжд, облаци и пак дъжд, облаци, а за цвят и студ.или поне така му се струваше.То напоследък си го втрисаше от всичко.След като плати всички режийни, заплати, осигуровки, наеми, стока……Се оклепа пак без пари.Отчиташе факта, че това бе временно състояние, необходимо и кратковременно,но чакането и неизвестността на утрешното бъдеще го смачкваше.Ако не беше го направил сега щеше да е ОК, но имаше едно предвидимо и още по-тежко бъдеще с много повече главоболия и проблеми.Погледна колелото…..Карането му действаше успокояващо, но в това време?Нямаше начин….От две години купуваше калници….Забравяше… И така до следващото лошо време.
Взе ключовете и излезе.Изпусна едната маршрутка, чака следващата колкото да си прочете заглавията във вестника, а една мисъл не му даваше мира….
-Аре бе кога ще пуснат това прословуто метро?
Колата в бокса за ремонт, времето лошо, вали, кал, студ, за колело не става и пак поредното тъпкане като „сардели в консерва“.Никак, ама никак не е истина!
Докато пътуваше, заел някаква невъзможна поза се замисли пак за пореден път.Или поне се опита да влезе в малката тъмна, прашна и позабравена стая на миналото.
Спомни си детството.Беше втори клас в един тогава изглеждащ вечен строй.Минаваше по алеята пред входовете на блока и мечтаеше всяка пролет, когато животът и природата излизаха от зимната летаргия за поредният сезон да дойде времето, когато сутрин ще седне на пейката под върбата преди да отиде на работа.Ще презареди чувствата и желанието за живот, ще си изпие кафето, а после уверен в прекрасният ден, който го очакваше в светлото и безгрижно бъдеще ще поеме към работното си място.Сега вече съжаляваше за тези си мечти.Оказа се неподходящо възпитан за сегашното бъдеще.Идеалите и ценностите, в които го възпитаваха станаха бреме.
Спомни си мига, в който разбра, че и на пръв поглед вечните неща имат своят край, роля и живот.Нямаше такова нещо – Вечно!Просто няма как да има.Вечността за него вече съществуваше само като преходен миг, дошла от миналото, проектираща се в сегашното и отиваща уверено в бъдещето.
Отдавна подозираше преходността на нещата.Още откакто прочете първата си енциклопедия, или по точно създаването на вселената, планетите и всичко останало.Но айде чак пък толкова да задълбаваме на плиткото, че да вземем да се удавим…..
Спомни си, че канал едно и втора бяха за „Всяка неделя“ и някой и друг филм.А видеото?!Е това си беше една огромна капиталистическа гордост.Въртеше постоянно „нелегални“ филми, концерти на уронващи социалистическият стрий HEAVY METAL групи, а когато се уреждаха срещи имаше само един телефон с шайба и то дуплекс.
Публикуване на коментар

Удари една телеграма

Популярни публикации